Българската „Зала на славата“ събира най-високите постижения за всички времена на българските олимпийци в Международните олимпиади по науки. Тя е вдъхновение за бъдещите участници, признание за изключителни успехи, символ на дългогодишната история и престиж на научните олимпиади. В нея са най-добрите български олимпийци, оставили трайна следа в световната олимпийска история. Това са състезатели, спечелили златни олимпийски медали, поставили световни рекорди и достигнали върхове, които друг българин не е успявал.

Днес ви представяме Здравко Иванов.

Олимпиец:

Здравко Иванов

Науки:

• Лингвистика
• Биология

Постижения:

2015 – Бронзов медал – Международна олимпиада по лингвистика (IOL)

2017 – Златен медал – Международна олимпиада по лингвистика (IOL)

2018 – Сребърен медал – Международна олимпиада по биология (IBO)

2018 – Златен медал – Международна олимпиада по лингвистика (IOL)

2019 – Сребърен медал – Международна олимпиада по биология (IBO)

2019 – Златен медал – Международна олимпиада по лингвистика (IOL)

Образование:

Училище: СМГ „Паисий Хилендарски“ (5 – 12 клас)

Университет: Университет на Сейнт Андрюс, Великобритания (бакалавър по биохимия)

Втори университет: Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (магистър по микробиология и биоинформатика)

Работа:

Институт по молекулярна биология „Акад. Румен Цанев“

Здравко, ти си част от българската „Зала на славата“ на отборите по природни науки.

Много е готино да осъзнаваш, че зад всеки един от тези медали стои положено усилие. Дори когато гледам собствения си списък с награди, с който съм качен в „Зала на славата“, виждам бронзовия медал от 2015 г. и си казвам: „Не беше както трябваше, можеше по-добре“. Или 2016 г., където се бъзикахме, че не е имало олимпиада. Медалите са като сувенир – увековечават представянето ти и те връщат към спомени. Но дори между златните медали има огромна разлика. Златният медал от 2017 г. и златният медал от 2019 г. са много различни. Този от 2017 г. дойде с огромно удовлетворение, но този от 2019 г. дойде по-скоро с неудовлетворение, защото исках да спечеля олимпиадата – да бъда първи. Изкарах най-високия си резултат някога на международна олимпиада, но просто не беше достатъчно.

Когато поглеждаш назад и си казваш, че дадена задача е била лесна – това години по-късно ли го осъзнаваш или веднага след състезанието?

Първата ми международна олимпиада беше преди почти 10 години. Това е близо до половината от жизнения ми път и е напълно естествено, че от сегашната си позиция поглеждам назад и си казвам: „Тази задача не е нищо особено.“ Но тогава не изглеждаше така. С перспективата на времето и натрупания опит – а в лингвистиката не е толкова до знание, колкото до опит – решаването на задачи определено оказва влияние. Пък и не съм оставял лингвистиката дори след като завърших през 2019 г. и поддържам форма. Ако някой от моите съотборници тогава погледне същите задачи, сигурно ще си помисли, че тогава се е представил отлично – и сигурно ще е прав. Но аз съм гаден перфекционист. Натрупаният опит ме кара да гледам назад към себе си в 8. клас и да си казвам: „Виж какви глупости си правил.“

Освен това тръпката от първата международна олимпиада е много особена. Тогава в България не ни готвеше някой, който е минал през целия този път. Ръководителите на отбора бяха двама учители, ръководители на школи. Те си свършиха работата прекрасно, но опитът, емоцията и увереността, които идват от бивш състезател от съответната олимпиада, влияят по съвсем различен начин върху психиката. Затова сегашните успехи ще са много по-добри от миналите – има приемственост и опит, които се споделят.

Как започна всичко за теб – и в лингвистиката, и в биологията? Кое дойде първо?

Първо дойде лингвистиката, където всичко започна с една задача за бройна система в 4.клас и то напълно случайно. Появих огромен интерес, защото беше нещо различно. Пак е базирано на логика и на принципите, които ги има в състезателната математика, но е друга материя, друга вселена. Имаше една книжка – към онзи момент единственият хартиен сборник с български задачи  – която си взех през лятото и си разглеждах: задача, решение, задача, решение. Така постепенно навлизах в лингвистиката. След това, между 5. и 7. клас, по принцип има състезания по лингвистика, но се занимавах сериозно единствено в 6. клас. В 5. клас не намерих школа, а в 7. клас дезертирах, за да се занимавам с биология, която се появи на картата междувременно. След това в 8. клас започна „голямата“ лингвистика. Тогава беше и първото ми класиране за международна олимпиада. Това беше първият и последен път, колкото и странно да звучи, когато съм печелил националната ни олимпиада и то в групата 8-9. клас. Винаги нещо не ми е достигало на това състезание.

В биологията пък всичко започна от една петица в училище – за първия срок в 6. клас по човек и природа. За да си оправя успеха, във втория срок трябваше да науча цялата биологична част. И докато я учех, взех, че я запомних, защото ми стана интересна. В 7. клас учителката, която ни преподаваше по биология, ме хвана още от първия час, че си знам нещата. А тя като хване някой, че знае, веднага започва да го ръчка: „Отиди на олимпиада, ела на школа.“ На школа не отидох, защото темата беше за здравословното хранене, а аз бях с около 30 кг наднормен. Но все пак отидох на олимпиада, класирах се на национален кръг, отидох (националните кръгове на олимпиадите по биология и БЕЛ тогава съвпадаха и противно на прагматичната логика избрах биологията) и взе, че още повече ми хареса. В 8. клас имах дупка, защото тогава не учехме биология и не се явих на олимпиада. Но в 9. клас спечелих възрастовата си група – младшата възрастова група. Оттам започна голямата амбиция да бъда състезател в две дисциплини, която после се разви по особен начин.

Какво се случи после?

В 9. клас беше най-силната ми година за биологията, заради което беше най-слабата ми година по лингвистика. Това беше най-ниската точка, най-голямото „падение“ – в кавички, защото да се явиш на международна олимпиада и да вземеш почетна грамота не е падение. Не искам никой да остане с грешно впечатление. Но за перфекционист като мен, след като предишната година бях взел бронзов медал, почетната грамота беше по-слабо представяне. В 10. клас нещата се обърнаха. Отделих страшно много време на лингвистиката и спечелих златен медал, но за сметка на това биологията пострада. Тогава вече бях в най-горната възрастова група по биология на националния кръг на олимпиадата – 10.–12. клас. Не си бях направил труда дори да се запозная с генетичната част от материала. Представянето ми беше абсолютно посредствено.

А генерално за пътя ти след олимпиадите, след златните медали?

Още като ученик проявявах интерес към преподаването и като цяло то ми е много присърце. В 11. и 12. клас обучавах ученици в 5.–6. клас по лингвистика. Някои от тези ученици миналата година завършиха 12. клас, други завършват тази година. Като се видим някъде, се поздравяваме, помним се. По лингвистика има много силно установена традиция бивши състезатели да се включват активно в проверка, подготовка на ученици, споделяне на опит. Там приемствеността е много по-развита. В биологията тепърва се прокрадва идеята бивши състезатели да подготвят настоящите.

Но определено бих казал, че преподаването и подготовката на бъдещите олимпийци бяха за мен възможност да реализирам това, което ми се искаше да направя, когато бях ученик, но не можах. Чрез бъдещото поколение успявам да реализирам и себе си в известен смисъл.

Разкажи повече за хората, които са изиграли ключова роля в пътя ти. На кого си благодарен?

Господин Веселин Златилов е човекът, който ме запали по лингвистика – човекът, при когото ходех на школа от 6. до 12. клас включително. На него са най-големите благодарности. Дори в моментите, в които ми е било трудно, той се е отзовавал, давал е задачи, съвети. И той като мен е изключително спокоен човек – хладнокръвен и опитен. Това е много важно. Може да не е бил състезател и да няма опита от това да преживееш международна олимпиада, но чрез неговите пример и съвети определено мога да кажа, че той ме подготви и за този момент – особено в първите ми две години, 2015 и 2016.

По биология е госпожа Цветана Хинкова. Тя просто веднъж като хване някой, че знае и че има желание, няма да го остави на мира. Тя е много настоятелна, но точно така се постигаха резултати по биология. Там е постоянна борба, четене, усвояване на нови знания. В някакъв момент се класираш на национален кръг, биваш поканен на школата за талантливи олимпийци и тогава започваш да трупаш умения, например да пипетираш. Винаги има какво да се надгради. Благодарение на нейната настоятелност и хъс имах възможност още като малък да се включа в такава школа, да придобия умения и в 11. клас – макар и пети в класирането след националния кръг – да вляза в националния отбор. Тогава изглеждаше по-скоро невероятно един единадесетокласник като мен, който вече се състезава по лингвистика и е спечелил златен медал там, да се класира и по биология. Но успях, при доста жестока конкуренция по тогавашните стандарти. И това пак беше благодарение на това, че тя постоянно ме “ръчкаше.” Ако не беше, нямаше да се получи толкова добре.

А семейството ти изигра ли роля?

Разбира се. Без тяхната подкрепа и без средата, която създаваха – и все още създават, макар вече да не живея под един покрив с тях – нямаше да се случат всички хубави неща. Условията, които те създаваха за мен, бяха най-благоприятните възможни. Тогава не го разбирах. Сега, доста години по-късно, го виждам. Виждам колко е важно отношението към един състезател, да се опиташ да влезеш в ролята на родител – да разбираш как се чувства, защо се чувства така, дали има нещо, което го притеснява или тормози, и как да го превъзмогне. Не по родителски начин, а просто да се поинтересуваш. Всъщност благодарение на тях имах подготовка да ръководя отбор на този етап.

Имаш ли ритуали или навици за подготовките и състезанията?

Честно казано, нямам спомен да съм правил нещо специфично преди всяко състезание. Но за мен беше супер важно да се наспя – ритуално наспиване, ако можем да го наречем така. Важно беше да съм нахранен. В един момент установих, че не е добра идея да имам шоколад по време на състезание, защото се топи. Гледах по всякакъв начин да ми е комфортно. Когато решаваш 6 часа задачи по лингвистика, е страшно важно да седнеш удобно на стола.

Останали ли са тези механизми до ден днешен?

Да. При всяко нещо, което включва стресови фактори – изпит в университета, по-важен разговор, интервю – си мисля: „Ако това беше състезание, как щях да подходя?“ Задействам съответния механизъм: успокояване, удобство, да хапна нещо вкусно, да почакам спокойно. Това за мен работи. Макар и да нямам нещо фиксирано, целта винаги е една и съща – да ми е удобно и да се чувствам комфортно, за да може представянето ми да бъде възможно най-добро.

Разкажи за момент, който завинаги ще остане в съзнанието ти от олимпийската ти кариера.

Един момент от Международната олимпиада по биология в Унгария през 2019 г. Там ръководителите превеждат задачи в продължение на дни почти денонощно. След 2–3 дни ги връщат обратно при нас да ни кажат „здрасти.”. Ние бяхме толкова щастливи да ги видим, че си бяхме взели по едно водно пистолетче, защото беше отвратително топло в Унгария. И просто им направихме засада с водни пистолетчета от четири страни – четиримата състезатели. Мисля, че се зарадваха. Така или иначе имаха нужда от малко освежаване след постоянните преводи и денонощната работа. А ние така им показваме, че ги обичаме страшно много. Освен това те се борят за нашите точки, тъй като ръководителите имат право на контестации и в следствие резултатите могат да се променят дори качествено – от един медал към следващ. Така че ние наистина много ги обичаме.

Кое беше най-голямото предизвикателство в годините ти като състезател?

Раздвояването. Това беше най-голямото предизвикателство – кога да отделя внимание на лингвистиката и кога на биологията. И двете изискват страшно много. Лингвистиката може би изисква по-малко, но биологията изисква страшно много, за да поддържаш ниво. Трябваше да избирам. Да преценявам в кой момент е по-добре да взема едното за сметка на другото. 

Но мисля, че се получаваше. Тайната е, че трябва да го чувстваш. Много трудно можеш да се насилиш: „Сега два часа ще решавам задачи“, „Сега две седмици всеки ден ще правя това.“ Ако не ти идва отвътре, ако не те гложди – „дай сега да седна да решавам задачи, защото ми се решават“, или „дай да седна да чета, защото мисля, че трябва“ – нещата няма да се получат. Ще се получат, ако действаш от сърце.

Имало ли е момент, в който си се колебал дали да продължиш или да се откажеш?

Преди биологията и лингвистиката преживях такъв момент с математиката, където се отказах. И когато стигнах до тези най-ниски точки – в биологията в 10. клас, в лингвистиката в 9. клас – си казах: „Този път няма да се отказвам.“

Специално за тези две дисциплини не съм имал истински колебания. Знаех, че пътят има ниски точки и че успехът ще дойде след достатъчно положено усилие. Ако се откажа, се лишавам от възможността да постигна каквото и да е. Така че въпросът дали да се откажа не стоеше на масата. И тук семейната среда отново е страшно важна. Когато аз кажа: „Не съм сигурен дали това е най-доброто“, моята семейна среда ми отвръща: „Това е най-доброто, защото ти си го избрал и продължаваш.“ И аз знам, че това е така.

Какво са ти дали олимпиадите?

Дадоха ми особена психика. Имам себе си, а мисля, че и другите хора ме имат, за особено странно животинче, което лази на тази планета. Чрез олимпиадите успях да се абстрахирам от собствените си подбуди и да гледам на нещата обективно. Това е нещото, на което олимпиадите ме научиха най-добре. Зад всеки успех и всяка решена задача – било по биология, било по лингвистика – стои яснота на съзнанието. Може би думата е „проницателност“. Такава проницателност ми помага в страшно много други житейски аспекти. Разбира се, има ги и обичайните награди от олимпиадите – социална среда и опит. Но особено от олимпиадата по биология наградата беше да пипнеш, да усетиш, да развиеш умения преди университета, а после в университета да ги надграждаш, дава увереност. Така че психологическа стабилност, проницателност и самочувствие са ключовите дарове на олимпиадите за мен.

А в академичен план?

Най-напред – подготовка, специално за биологията. Да седнеш, да прочетеш, да се запознаеш с неща, които в училище само се споменават, а в университета се разглеждат по-задълбочено. Но в университета вече човек започва да се отпуска, да мисли за други, по-важни неща в живота. Не на всеки му е най-важно да изкара най-високата оценка. Олимпиадите дават възможност с външен стимул да развиеш висок академизъм отрано. Това е най-ценното. Ако успееш да запазиш този висок академизъм и да го пренесеш в работата си – в университета или извън него – това отваря врати практически навсякъде по света. Имаме достатъчно примери на състезатели, които са вървели по този път успешно, независимо от професионалната си реализация.

А професионално?

Специално за лингвистиката – понеже напоследък се занимавам по-активно с биоинформатика и най-вероятно ще продължа в тази посока – лингвистиката ме направи по-свободен да работя в екип. Никой не работи сам. В лаборатория няма един човек, който да върши цялата работа. Това да можеш да действаш в екип, да организираш екип и да постигнете обща цел, е особено важно. Не всяка олимпиада го дава, но олимпиадата по лингвистика – с отборните състезания, с начина на подготовка, с бившите олимпийци, които преподават на сегашните, със сегашните, които обсъждат задачи помежду си – развива поглед към другия и способност да работиш заедно с него към по-обща цел.

А социално какво са ти дали олимпиадите?

Приятелства и познанства – няма как. Лингвистиката, с начина, по който се случваха събитията, предполага хората да се запознават, да намират общи интереси. И понеже лингвистиката е изцяло извънкласна дейност, често двама души с тотално различни интереси се запознават чрез лингвистиката и изграждат приятелство чрез нея.

В биологията е подобно, просто там най-често хората имат общи интереси в самата биология. А биологията е изключително обширна наука. На мен ми е трудно да намеря общ език с някой, който се занимава с насекоми например – както един от ръководителите по биология в момента, Теодор Трифонов. Но пак имаме обща цел. И двамата сме били състезатели, и двамата сме дали най-доброто от себе си – от една страна да прославим себе си, от друга страна България.

Коя е най-ценната ти награда? 

Изживяванията. Това, че съм имал какво да правя през лятото. За мен е изключително ценно да знам, че съм бил полезен на себе си.

Какво трябва да се случи, за да може науката да стане по-популярна и да се възприема като важно постижение?

Образователната ни система трябва да стимулира явяването на олимпиади като възможност човек да работи върху себе си. Има страшно много хора, които ходят на училище, защото са длъжни, и не им се занимава. Но има и немалък процент хора, които притежават искрен интерес, но нямат възможност да се докоснат до тази уникалност. Ако училищната среда даде възможност повече ученици да си отговорят по-рано на въпроса „какво искам да правя със себе си“, ще имаме повече ученици, които ще кажат например: „Искам някой ден да се занимавам с медицина. Дай да отида на тази олимпиада по биология, да видя какво представлява.“

И така, когато имаш по-широка основа на пирамидата – повече хора, повече интерес – конкуренцията се засилва, качеството се подобрява и повече възрастни също ще са чували за олимпиадите, защото децата им са се включвали. Олимпиадите трябва да бъдат представени като възможности, не като нещо „за умните.”. Когато със съвместни усилия успеем да ги представим по този начин и да вкара повече хора, това неизбежно ще доведе до повече познание, интерес, спонсориране, отразяване и внимание. Ще бъде много по-хубаво. Ще се популяризира подобно на спорта – защото спортът е популярен основно, защото хората имат взаимодействие с него.

Ако можеш да се върнеш назад, какъв съвет би си дал преди първата олимпиада?

Мога да кажа клишето „не се отказвай“, но „не се отказвай“ рядко е магическата формула за успех. По-скоро бих казал: „Бъди умен. Намери начина, по който да се почувстваш възможно най-добре. Оттам нататък нещата ще станат.“

Не е необходимо човек да има безкрайно много опит в една дисциплина, за да спечели златен медал. Но когато подготовката му е добре структурирана, добре организирана и добре измислена, резултатите идват. Въпрос на време е.

Как ти се отрази това, че участваше в олимпиади в повече от една наука?

Олимпиадите дават стимул за личностно развитие, защото отварят очите за неща, които иначе ще останат невидими. Участието ми в две доста различни помежду си олимпиади се отрази най-вече с разширяването на светогледа ми. Това и до днес носи единствено ползи.

Какво предстои в твоята сфера – големият пробив, който предстои?

Моята сфера е биоинформатиката. Биоинформатиката ми е толкова интересна, защото дава възможност да хванем онази уж мистериозна част на ДНК или белтъците. Да хванем биологията и точно както лингвистиката моделира езика чрез системи и структури, биоинформатиката моделира биологията – специално молекулярната част, която определя същността на всичко живо. Чрез модел можеш да предсказваш. Както лингвистиката може да предскаже как ще изглежда едно иначе невиждано изречение или словосъчетание чрез структурата, която изгражда, така биоинформатиката може да каже: имаме ДНК на човек X, от какво е възможно да се разболее в бъдеще.

Според мен големият пробив ще бъде биоинформатиката, биохимията и изобщо молекулярния спектър на биологията да намерят механизми за удължаване на живота. Това може да са лекарства, лекарства за рак – клиширано, но не само – всякакви лекарства, превенция, ранно засичане на заболявания, скрининги. Това според мен са реалистично скоро постижимите неща. Да се удължи човешкият живот.

Град, държава, които ще помниш завинаги – и защо? 

Това определено е Прага. През 2018 г. бяхме там на Международната олимпиада по лингвистика. Тогава взех златен медал, но не беше заради това. По-скоро беше, защото имахме възможност да отидем няколко дни по-рано, да се настаним в Airbnb, да минем escape стая, да се забавляваме. Прага беше прекрасна като атмосфера, самият град е много красив. И поне за мен беше много силен контрастът, защото след това условията в университета, където бяхме настанени по време на олимпиадата, бяха изключително лоши – една баня на етаж, момчета и момичета. Беше доста неприятно преживяване в университета и по време на самата олимпиада. Но преди това беше прекрасно. Този ярък контраст всъщност засилва впечатлението ми от Прага като място, което ще помня от състезания.

Какво ти е дала България и ти какво даваш на нея?

България ми е дала мен и аз давам на нея себе си. България ми е дала дом, хора, социална среда, семейна среда. Това, което се случва тук, не вярвам, че е възможно да се случи на друго място по света. Олимпиадите са нещо, което е в кръвта на много българи. Говорим си, че не е достатъчно популяризирано, но във Великобритания олимпиадите по лингвистика например са ограничени общо взето до няколко училища. Там няма такова усилие по тази тема, защото се разглеждат като странична извънкласна дейност.

България, впрочем, освен дом, ми дава и поле – поле, в което мога да реализирам малко парченце от своята воля. Да се включа активно в тази среда, да я надграждам и оформям по начин, който ми харесва и дава удовлетворение. Това нещо никоя друга държава не може да го даде – само България. Единственото, което България не ми е дала, е бакалавър. Отидох в Шотландия, за да видя техния опит, да го „открадна“, да се върна тук и да го реализирам по по-добър начин. Винаги съм го казвал и мисля, че го правя с пълна сила. Нося на България своя опит от Шотландия.

А пък аз на България давам всичко от себе си и като умения и знания за подготовката на учениците. Създаването на едно по-добро място минава през това човек да обръща внимание на децата, подрастващите, учениците. Чрез добрите взаимоотношения и градивната дейност спрямо учениците допринасяш и за бъдещето на България, не само за тяхното собствено. Това е и една от основните теми на Сдружението.

Какъв съвет би дал на следващото поколение олимпийци?

Да слушат старите. Това е наистина трудно. За един тийнейджър да „слуша старите“ може би е най-голямото престъпление и погазване на правата. Но старите имат какво да кажат. Имат опит, който да предадат. Изключително много се радвам, че сегашното поколение олимпийци слуша старите. Не просто ги слуша – търси ги. По мое време старите бяха твърде стари или бяха избягали някъде извън България. Нямаше ги. Сега има много бивши олимпийци, които са останали в България. Да ги търсят, да ги тормозят – те сигурно ще се отзоват, защото знаят какво е да си млад, прохождащ олимпиец.

Ако трябва да обясниш на дете защо да участва в олимпиада, какво ще му кажеш?

На ученик до 4. клас: светът е голям и единственият начин човек да го открие в цялост е да пробва. Участието в олимпиада е възможност. И то възможност, която макар да изглежда невзрачна на пръв поглед, отваря невероятни хоризонти. На дете в детската градина: ако искаш да научиш повече, ако искаш да се забавляваш и ако искаш да опознаеш света – отиди на олимпиада.

А какво ще кажеш на деца, които тепърва научават за олимпиадите и имат възможност да отидат на първи кръг?

„Ще получиш шестица в училище“ е стандартната мотивация на учителите. Със сигурност е възможна мотивация. Но това, което аз бих казал, е: ако ти е интересно това, което се случва в час, отиди на олимпиада, за да можеш да получиш още повече от него.