Когато да си учител е истинско призвание и страст – интервю с Бисерка Йовчева

Бисерка Йовчева е ръководител на школата по математика и информатика А&Б, треньор на шуменския отбор по информатика и доктор по “Методика на обучението по информатика” в Шуменския университет.

Основахме школата заедно с проф. Антон Моллов. Моят любим учител и приятел. Идеята да направим частна школа по информатика, каквато дотогава в България нямаше, ни осени на гарата в Каспичан. Прибирахме се с влак след състезание в Русе. Носехме огромните си компютри. По онова време всеки състезател си носеше машината. Представете си колко тежаха!

Знаете ли, причината школата да остане в Шумен е дълбоко лична. Повярвайте, мястото й е там. В средата на 90-те, когато държава на практика нямаше, имах нужда от средства. Не за мен, за близък човек, който все още ми липсва. Започнах да търся работа и за кратко работих къде ли не. Докато един ден не проумях, че това, което мога да правя най-добре, е да преподавам. И разбрах какво се иска от мен. Най-интересното е, че веднъж взели решението да основем школата, сякаш всичко тръгна по вода. Ето, дни след това срещаме наш приятел на улицата в Шумен. Пита ни какво правим, ние му разказваме. А той: “Еее, страшен късмет извадихте! Откога се чудя на кого да дам сграда за обучение!” Така че сграда си имахме почти от самото начало, малка, олющена, но наша. Питате ме защо не в Математическата гимназия ли? Тогава, през 1997-ма, нямаше нищо. Никакви условия. Знаете ли вица за комунистическия и капиталистическия Ад? Ами, срещат се двама мъченици. Този от капиталистическия Ад носи кофа с катран, другият – две кофи с катран. Първият започва да се оплаква колко му е трудно, колко катран пренася по цял ден. С едната кофа! А онзи от комунистическия Ад, с двете кофи, се усмихва широко – “О, при нас е много добре! Вярно е, две кофи трябва да нося, но то я катран няма, я кофи”. Та и при нас така – в сградата на гимназията я ток нямаше, я парно. Не можеш да учиш в такива условия. Исках на децата да им е топло, уютно.

Как започнах ли? С 6-цифров заем. Личен. Нямаше какво да заложа. И до днес си мисля, че банката просто искаше да бъде излъгана. За капак първият ни учебен ден беше 1-ви април! Малко преди това бях събрала родители на 30-ина деца и най-уверено им заявих, че ще докарам децата им до национално ниво. Това им обещах. Изобщо не знаех мога ли да се справя. Те също. Години по-късно ми признаха, че не са се надявали на много. Просто искали децата им да се занимават с нещо смислено… Урокът в Шумен в момента струва 4 лв. Малко преди да отворим, срещам моя приятелка от Турция. Казвам й какво съм намислила и тя решава да ми даде пари за 5 компютъра. Поръчвам ги, бяха последно поколение, Pentium, с цветни монитори, струваха 3 милиона лева. И й губя телефона! Затова отидох в банката. И всяка година продължавах да се връщам, за да рефинансирам заема си.

Знаете ли какво представляваше животът ми по онова време? Всички искаха да се научат да работят с компютър. Започнах да ходя в завода за фаянс в Исперих, за да обучавам служителите им в компютърна грамотност. Ставах в 6 часа, взимах такси до Исперих, преподавах до 12. От 12 до 13 пътувах обратно до Шумен, защото в 13 започваха занятията ми в университета. И така до 17 часа, когато отивах в школата, за да преподавам до 21 вечерта.

Не, не ми беше нужна почивка. Имах нужда да се съсипя от работа, за да заспя. И да не мисля.

През 2010 г., отново трудна година, школата беше пред затваряне. Не съм добра в сметките. Хвърлям се във всичко със страшна емоция и забравям, че аз също трябва да се храня. Та, тогава отново събрах родителите, плакахме много. Заявих им – “Минавам в нелегалност. Само така школата може да оцелее”. Вече имахме доста успешни състезатели, всички знаеха за нас. При все това… На следващата сутрин баща на двама ученика идва да плати таксата. Помня, че тогава правех отстъпка за второ дете от семейството. Човекът, счетоводител, ми каза “Виж сега. Никакви отстъпки повече! И ако искаш да оцелееш, от днес годишната ти такса е не 300, а 500”. Този мъж цяла нощ беше смятал и изчислявал какво да направя, за да не загина. Всички родители го последваха. Така пак ми помогнаха да си стъпя на краката.

Днес е лесно. Почти всички мои ученици са някъде по света. Онзи ден се върнах от централата на Google в Цюрих. Пътувам толкова често къде ли не, ето, сега ме канят в Единбург. Но почвам да се уморявам. Станах баба! Имам нужда да остана на едно място. И утре се връщам в Шумен. На година през школата ни минават между 100 и 120 деца. Първият випуск беше около 100-ина. Повечето са момчета, да, програмирането е по-скоро мъжка професия. Което не означава, че няма изключения. Когато говорим за работа с компютър, тя може да бъде в сферата на информационните технологии – тогава всичко се свежда до използването на готови програми, или в сферата на програмирането – тогава, когато пишем програми.

Противно на общото впечатление, в България има недостиг на програмисти. Трябват ни още около 10 000. Да! Само в централата на Google в Швейцария работят 4500 програмисти. Програмирането е симулиране на човешко поведение. Средство, с което да обясним на една машина да свърши нещо като човек. Не, не, напротив. Далеч сме от това. Все още машините имат много елементарни възможности.

Дали децата ми се занимават с изкуство ли? Разбира се. Всичките ми информатици са танцьори!


 

Бисерка Йовчева е учител на големи имена в съвременната българска информатика и млади надежди – Ростислав Руменов, Румен Христов, Антон и Ивайло Черневи, Иван Ганев, Валентин Борисов, Михаил Ковачев, Марин Йорданов.

 

Календар Виж

В социалните мрежи

Каналът ни