Можем ли да създадем машина с човешка интуиция и други въпроси, които си задава Христо Стоянов, олимпийски медалист по информатика

Казвам се Христо. На 19 години съм, 12-ти клас в СМГ. Наесен заминавам за университета в Станфорд, Калифорния. Ще се занимавам с компютърни науки. Да вляза там беше трудно и не съвсем. Всъщност, кандидатствах в пет университета –  Станфорд, Харвард, MIT и Принстън. Приеха ме в Станфорд, Харвард и MIT.

Предимството на Станфорд пред всички останали е, че има здрава връзка с индустрията в Силиконовата долина. Как се кандидатства? Полагаш изпит SAT и пишеш есе на обща тема, например „Какво е важно за теб“? За SAT се подготвих сам, една приятелка ми подари книжка, по която учех. През 8-те години в СМГ не съм ходил на частни уроци по английски. За да влезеш в голям университет, такъв от Бръшляновата лига например, са важни много, но не непременно сложни неща –  постиженията ти в училище, извънкласните дейности, с които си се занимавал, какво си направил за обществото, в което живееш. Говорим за всеобхватен тест, който търси информация за знанията ти, но и за теб самия и потенциала ти да се развиваш.

Да заминеш да учиш далеч, е емоционално решение. Да, днес имаме много възможности, но това не означава, че всеки се възползва от тях, а и че ги приема за обезателни. Има нещо приключенско в това да тръгнеш далеч от близки и приятели. Да емигрираш. Дали е просто динамика на живот? Може би ще стане, когато започна да печеля живота си. Сега е пътуване на хиляди километри от света, който до вчера си познавал. Емигрираш.

Много мои връстници не искат да се разделят с близкия, познат свят. Или не кандидатстват, защото си мислят, че няма да ги приемат. Не са решени още. Причините са различни. Аз съм спокоен, че отивам при хора, някои от които вече познавам. А иначе съучениците ми се насочват към различни дисциплини, често без привидна връзка с математиката и точните науки. Право например, културология, антропология. Медицина. Различни хуманитарни науки. Разбира се, образованието не може без хуманитарните науки. Ето, говорим за нови технологии – тук много важно е да изследваме ефекта им върху човека. Освен това, за мен образованието трябва да е насочено към цялостното ти развитие, не да произвежда от теб учен.

Моето личностно развитие е силно повлияно от дисциплини като литература и история. Харесвам Римската история, както и Средновековието. Свикнали сме да мислим, че тогава хората се живели в мрачно време. Това съвсем не е така. Дали има връзка между науката и религиозността? Ако приемем, че средновековният човек е дълбоко религиозен, то и днешният учен може да бъде такъв. Защото всяка наука в крайна сметка стига до нещо, което не й е ясно, това са т.нар. отворени въпроси или проблеми. Точните науки не правят изключение. Тогава се оформят и различни фракции от учени, които предлагат свой отговор на отворения въпрос и го защитават с религиозна убеденост. Красотата на науката е в отворените проблеми. Когато сме наясно с нещо, то вече не е особено интересно.

Следващата седмица заминавам за САЩ, ще участвам с конкурса Intel ISF, най-големия конкурс за млади учени в света. Място, на което представяш своя разработка върху отворен проблем. Моят проект се казва “Криптографски сигурно засичане на огледални светове”. Криптографията е дисциплина, която използва математически конструкции, за да докаже сигурност. Електронните подписи например са криптографска разработка – с тях потвърждаваш, че ти си човекът, който слага подписа си върху точно този, а не друг документ. Моят проект търси математическо доказателство, че информацията, която получават много и различни хора, е една и съща за всеки един от тях.

Абстрактното си мислене развиваш с решаването на подобни проблеми, но и с търсене на възможността да ги обясниш на друг човек. От науката няма смисъл, ако не можеш да предадеш, да презентираш знанието си пред по-широка аудитория. Моя опит в това отношение натрупах с преподаване. Няколко месеца асистирах в курсове на Телерик за 4-ти, 5-ти и 6-ти клас, както и за по-големи ученици. Преподавал съм и в Лятната изследователска школа по информатика и математика на Института по математика и информатика. За седмица отиваме на забито място и по цял ден се решават задачи, водят се лекции, доста е динамично, натоварващо също, но се случва веднъж или два пъти годишно в много важен според мен формат.

От краткия си опит на преподавател разбрах, че едно от най-важните неща в ученето е да кажеш “това не го разбрах”. Да го кажеш на себе си, а после и пред много хора. Да не го криеш от себе си. Осъзнаеш ли, че има въпроси, на които не можеш да отговориш, значи продължаваш напред, учиш, успяваш. Често децата отговарят автоматично “разбрах”, без изобщо да вникват в задачата. Мисля, че трябва да им помагаме по-често да казват “не разбрах” и “не зная”.

Първият ми учител по математика е Явор Никифоров, самият той възпитаник на СМГ и някога учител там. Той, както и Константин Делчев и Диана Попова са хора, на които дължа страшно много в развитието си. Те ме научиха, че освен качеството на науката, която правиш, трябва да развиеш и умението си да я презентираш. Когато от малък участваш в конкурси за разработка на известен, но нерешен проблем, когато свикнеш да защитаваш идеите си пред жури, да го убеждаваш в тезата си, това става някак естествено.

Какво е важно за един преподавател ли? Първо харизмата. Без нея не може, но само тя не е достатъчна. Да успееш да вдъхновиш и мотивираш едно дете или млад човек към занимание с наука, е голямо добро. Следват усилената работа, дисциплината, която преподавателят трябва да развие у своите ученици. Да ги научи, че работа трябва да се върши всеки ден, непрекъснато. Авторитетът е нищо, когато го създаваш със страх и излишна строгост. За мен важна е интелектуалната надпревара с преподавателя – това той да те предизвиква непрекъснато, но интелектуално.

В информатиката един от големите въпроси днес е можем ли да създадем машина с човешка, че и по-добра интуиция. Сега, когато знаем, че често машините са по-добри от хората в справянето с даден проблем, стои въпросът могат ли да бъдат природно интелигентни. Това, разбира се, е философски въпрос – какво ще се случи, когато човек създаде нещо по-съвършено от самия себе си, нужно ли е да го прави, стремежът му натам егоистичен ли е и прочие. Един възможен поглед върху еволюцията на земния живот.

Мисля, че две са основните и най-големи заслуги на Олимпийското сдружение – намирането на финансиране на олимпийските ни състезатели, без което финансиране тяхната подготовка е почти невъзможна. Както и непрекъснатата връзка между поколенията, в която всяко помага на следващото.