“Тук всеки е високо мотивиран”, споделя олимпиецът по информатика Румен Христов от MIT
Румен Христов е на трето място в световната ранглиста по информатика. Носител е на цели 8 златни и 4 сребърни медала. В момента учи трети курс компютърни науки в MIT (Масачузетски технологичен институт) в Съединените щати.
Не зная докога ще уча, искам да направя магистратура, но всичко тук е много динамично. Ето, питаш ме какво ми се работи. Нямам идея. Големите компании в тази сфера са млади – Google, Facebook. Може би следващия месец ще се появи още по-голям играч от тях? Или някой ще изчезне. Кой знае. Така че в момента съм фокусиран върху обучението си.
Аз също бях предубеден за разликата в обучението. И убеден, че преподавателите в MIT са много “по-” от тези в България. Не е така. Говоря си с приятели от различни школи по света, разлика в нивото почти няма. Разликата е в подхода им към ученика, към начина, по който той трупа или доказва знание. Тук крайната цел е да натрупаш колкото се може повече знание, не да “се доказваш”. И това го има, но то е естествено следствие. Ще ти дам пример – MIT не е случайно място, тук всеки е високо мотивиран да бъде най-добрият, а и плаща наистина много пари. В MIT да не ходиш на лекции, защото нещо не ти се учи, е почти изключено. Но се случва някои лекции наистина да не са добре посетени. Тогава преподавателите сядат, мислят и представят на студентите си някакъв модел за мотивация, някаква мини кампания, която да върне интереса им към тяхната дисциплина. Защото е ясно, че не става въпрос за мързел, а за липса на интерес. В България е точно обратното. Ако не ходиш на училище или на лекции, значи си някакво деграде, аутсайдер. Ами, не. Ето, аз не учех почти нищо друго, освен математика. По химия например – ще кажеш, пак природна наука, близка до мен, изобщо не учех. Учителката ме фрустрира – закъсня за контролно и заради своето закъснение, ни накара да приключим по-рано; а толкова исках да довърша, защото наистина знаех. Такива едни неща правят разликите между тук и там. Сега ме е яд, че не разбирам от химия.
От друга страна, без моите преподаватели в школата “А и Б” в Шумен – Бисерка Йовчева и Петър Петров, аз нямаше да бъда тук. Те ми дадоха и знанията, и желанието да стигна по-далеч.
Най-големият плюс за мен от олимпиадите е, че обиколих света. Между 7 и 12 клас пътувах страшно много. Имах и времето да преживея тези пътувания. Сега, и да имам пари, няма да е същото. Защото ще препускам, ще имам още куп неща, които ме ангажират. Тогава просто решавах задачи и се наслаждавах на случката.
За да се занимаваш с компютърни науки, първо трябва да научиш английски. Точка. После да започнеш да програмираш. Наскоро Барак Обама демонстрира как за час-час и нещо можеш да придобиеш елементарни умения в програмирането – нещо като “в 3 лесни стъпки” за всички, които си мислят, че науката е супер трудна и недостъпна. Не е.
Това, което ме впечатли тук, е мотивацията. Тук всеки, който знае повече от теб, те мотивира и това е страхотно. С приятели, сред които и българи, живеем 40 човека в една къща. Това е нашето братство. Братството е много яка работа, нещо като тайно общество, но без страхотиите от филмите. Нашето се казва Номер 6 и е на 100-ина години. За да приобщим нов член към Номер 6, трябва да го одобрим. И това не е нещо супер сложно – просто трябва да се харесаме. Ние него, той – нас.
Братствата тук – защото те са големи структури, имат своите принципи и закони, са начин да цениш и уважваш своите състуденти, своята школа. Да се връщаш с носталгия тук и да знаеш, че твоят университет е станал част от самия теб, от твоите корени. Мисля, че в България това го няма – силната принадлежност, гордостта, че учиш някъде. А е супер важно за репутацията на един университет.
В САЩ много хора се занимават с наука. Много. Мисля, че това е начинът науката да стане част от живота на едно общество и на хората изобщо. Много хора да я практикуват. Половината мой университет се занимава с наука. Така науката навлиза в живота ни. В MIT има 7 българи, които учат за бакалавърска степен и още много други, които карат магистратура и докторантура. Приятел съм с много от тях, с някои живеем заедно в братството. Едни се занимават с математика, други – с механично инженерство, с инженерство, тук то е основното.
В софтуерното инженерство няма трендове, всичко е тренд и в следващия момент – вече не е. Тук хората се вълнуват много, например от самодвижещи се автомобили. Но така е през последните няколко години. Да, автомобили, които се карат сами. Трудното да обясня това, от което аз се вълнувам, се дължи на факта, че крайният продукт на нашата дисциплина е много по-различен от процеса, по който се стига до него.
Образованието ми струва 60 000 долара годишно. За щастие, по-голямата част от сумата се поема от университета във вид на стипендия. Освен това, всяко лято работя.
Последната книга, която прочетох, беше биографията на Ричард Файнман – той е бил изключително умен и забавен човек и книгата съдържаше и технически, и смешни моменти, така че ми пасна доста. Не съм голям фен на филмите, но може би последният беше Gone Girl. В MIT има между 30 и 40 отбора по най-различни спортове, с това също се занимавам.
Не е толкова трудно да стигнеш до Щатите. Малко хора биха ми повярвали, но с доста работа и правилната подготовка всеки може да стигне до тях. Ако имаш правилните ресурси и започнеш да се подготвяш от 8-9 клас, имаш реални шансове да го постигнеш. Друг е въпросът, че пътят е дълъг и труден и в крайна сметка не винаги си струва.
3 онлайн източника за знание, които препоръчвам:
