“Всеки лекар е призван да прави велики открития”, вярва Лазар Митров, олимпийски медалист по биология
Казвам се Лазар Митров, на 20 години съм, студент по медицина в Медицински университет, София. Завърших НПМГ с профил биология и немски език.
Науките ме вълнуват от малък. Помня, че събирах детски енциклопедии, четях ги, доколкото можех. Мисля, че започнах на 5 години…
Как се запалих по биологията? Имах тежко преживяване в първи клас – влязох в болница. Обратно на всички очаквания, тук страшно се развълнувах. Стори ми се много интересно, непрекъснато разпитвах защо се прави една или друга манипулация.
И до последно не знаех дали ще уча медицина. Категоричната ми насока беше към науките за човека и неговото здраве. Кандидатствах биология в чужбина – Принстън, Станфорд, Йейл. Избрах да уча тук. И защото университетите в Щатите не ми дадоха пълна стипендия. Образованието там е наистина скъпо.
Не бих бил типичният терапевт. Искам да практикувам медицина, но не искам сляпо да вървя по стъпките на това, което някой вече е открил. Лекарите у нас често забравят, че професията им е откривателска. Дори в най-малкото село лекарят трябва да знае, че медицината е наука и в нейното поле той може да измисля, да изобретява. Всеки лекар е призван да прави велики открития. Иновациите са най-важното за тази професия. И те често се правят не в лаборатория, а в стаята с пациенти, в отделението.
Това, което на повечето хора им изглежда грубо, за един лекар не е. За него е просто начин да спаси човешки живот.
Най-голямото нещо, което НПМГ ми даде, е академичният подход. Още в 8-ми клас часовете ни приличаха повече на лекции, отколкото на уроци. Често идвахме в Биологическия факултет. Никога не сме зависили от съдържанието на учебника, от нас се очакваше по-скоро да подходим с интерес и да вникнем в темата. Палеха ни преподавателите. И специално учителят ми по биология Валентин Дойнов. Той водеше часовете си като лекции, разказваше темата винаги увлекателно, винаги от много страни. Никога не са подхождали типично към нас – прочетете това, това и другото, пък утре ще ви изпитаме. Научихме се да си водим записки, имахме доста практически занятия, много скоро вече знаехме как да отсяваме важното от маловажното. Дали със съучениците ми сме били конкуренти? Определено. Това е стимулиращо, но не може да остане единствената форма на общуване.
Преди 1-ви клас вече имах микроскоп. Пластмасов. Много мои състуденти видяха микроскоп за първи път в университета. Сами разбирате какво означава това…
Най-голямата ми подготовка за медицинското образование бяха проектите в НПМГ. По няколко часа, всяка събота, в продължение на години. Сериозни занимания. Така се подготвяхме за олимпиади, за големи състезания.
В университета работя по проект, свързан с бъбречната функция и хемодинамика. Тук се преподава сериозна наука и се правят сериозни изследвания. Учебните лаборатории разполагат с много по-добри апарати от някои клинични лаборатории.
Когато влизах в университета, очакванията ми бяха доста амбициозни. В първи курс ми се стори лесно. Записах се на 4 стажа. Това, което успях да видя в истински болници, ме натъжи и ядоса. Има страшно много пациенти, които се отнасят ужасно с медицинския персонал. И той, колкото и да иска да помага, се среща с неразбирането на пациента, губи мотивация, няма средства…
Малко са младите хора, които следват медицина заради високи заплати. Тук те не са такива. Да, лекарите в чужбина са с много по-високо заплащане, но там разходите са огромни. Един млад лекар в Германия може да живее добре. Но да се говори за забогатяване, то става трудно с медицина. А и трябва много сериозна работа, за да бъде лекарят признат, той трябва да е наистина много добър.
В момента голяма мода е азотният оксид и новите медиатори в клетката. Азотният оксид е открит сравнително скоро, представлява много нетипична молекула. Повечето медиатори, с които клетките си общуват, са сложни молекули, а пък тази е малка газова молекула, малък газ – почти всяка клетка може да реагира на него. Но как да контролираме този процес? Както казва един мой професор, как ще спреш ти мене, волната и непокорната?
Важно е да се мисли out of the box. Един учен или лекар – не би трябвало да има разлика – трябва да чете между редовете и да вижда новото. Да вижда неща, които другите не виждат.
Член съм на Асоциацията на студентите медици. Ние сме активно сдружение и организираме различни събития. За едно от тях бяхме поканили трима гост-лектори – кардиолози. Българинът Иво Петров, един от тях, е пример за много смел специалист. Оперирал е например спукана аорта на 14-годишно дете през крак и ръка. Момче от Унгария, също наш гост, разказваше как лабораторията, в която работи, е успяла да създаде работеща сърдечна тъкан от няколко стволови клетки.
На тежко болен пациент бих обяснил всички възможности, както и – най-вече – своите възможности. Да, бих препоръчал експериментално лечение. Тук не говорим за състезание с другите лекари, а с болестта.
Всяко лечение е индивидуално, лично, то е лечение на конкретния пациент. Но в нашите условия е по-лесно да се мисли за инфаркта в 5-то легло, отколкото за дядо Иван в 5-то легло, който е получил инфаркт и не се чувства добре. Възрастните хора отиват на лекар, за да си разкажат проблемите и живота си… Към тях трябва да се обръщаме като към човек, а не като към заболяване.
Без Олимпийското сдружение няма как да заминем на олимпиада например. Тъжното е, че се подготвяме за олимпиади, отиваме целият отбор в Швейцария например, идва посланичката на България да се снима с нас. А като се върнем… Представяме една държава, която трудно ни оценява. Образователната й система работи против практиката, а олимпиадите са практически изпити.
Много дължа на ръководителя на олимпийския отбор по биология Албена Йорданова, както и на Радослав Александров – ръководител на школата по биология в НПМГ и самият екс-олимпиец. Те, заедно с г-н Валентин Дойнов, са хората, на които дължа високите успехи.
Онлайн източници за бързо знание:
